Мъртвило е площадът. Конски косми
като пленено знаме се развяват
над прогнили пармаклъци. Косове
до кучешка копнака вдигат врява.

Перат жените на реката черги.
С бухалки удрят шарената есен
пребрадили глави с шамии черни
и с криви устни – може би за песен.

А в бъчвите кипи шира, бълбука
ту изгревно, ту мрачно като облак
и скуката се стича по олука
и върху плевника – аха! – да скокне.

Мъжете са пияни от сабахле...
Ех,човещинка! Какво пък – случва се.
Така животът някак се търкаля –
лете на казана, зиме – в кръчмата.

Кому да креснеш и да го събудиш
това селце – на прага преизподня,
където да пристъпиш, все е лудост,
че даже няма смисъл да си ходиш.

Боклук по двора и парчета стомни,
а църквата – на прилепи свърталище...
Остава само тъй да я запомним
България – статут сиропиталище.