През октомври веднъж се разхождах дълбоко във парка
и в нозете ми шушнеше цветната есенна шума.
Слънце милваше щедро в бръшляна обраслата арка,
а на пейката срещна ме старец със няколко думи.
Поздрави ме с усмивка, сърцато си търсеше спътник,
та дълго със него по алеите пусти да крачи.
И се случих да бъда слушателя тих и безплътен,
на когото да може и целия свят да изплаче.
Ала старецът носеше няколко тайни във джоба -
как да сгънеш небе в платноходка и пуснеш да плува
на чайка в окото, по ръба на дъждовната роба,
в черупка от орех... Все неща, за които си струва
да си жив и да хвърляш нагоре безкрило хвърчило -
да се учи от вятъра как се превръщаш във птиче.
До среднощ по гърба на смълчано безименно било
да вървиш и за сбогом в ревер да пришиеш звездите.
Той у джоба си стискаше книжица с меки корици,
и от време навреме четеше ми стих или мисъл
след които оставахме двамата само зеници,
отразили лъчите последни на залеза слисан.
– Аз тука живея, – накрая се спряхме пред вратника,
облепен с некролози, с безцветни незнайни афиши. –
Ще направя по чай от риган и лайка, и мащерка...
...И нататък видях океан необятен от книги!
– Аз тука живея, пазач съм на старо читалище.
Всеки ред или стих за мене си имат история.
Най тъжа, че хората словото вече забравиха,
няма кой да опази тези безценни съкровища.
После той се отпусна и някак щастлив се усмихна.
Аз четях – сълзите ми със редове се преплитаха.
И когато на утрото старецът беше притихнал,
ключа взех и останах. И... ще ви чакам да минете!