ПЪТИЩА

Пътища, обхванали земята,

нишки тъмни, черни от асфалта,

накъде ли ще ни отведете,

към пустините или към ледовете?

Луди, луди тичате нататък

и по вас човеци, без остатък,

си съдбите разни проиграват,

мира и покой не си оставят.

Докога ще мамите далече?

Крайно време, крайно време веч е

да поспра, край пътя да поседна,

гледката да гледам ненагледна,

но, ах, пак колите на рояци,

цяла ме обвиват в прахоляци.

Малко ли е, че земя неспир върти ни

във пространства междузвездни, сини,

та и ние се въртим в излети

от метал коли и самолети?!

Докога по друмища различни

ще летим, незнайни и безлични,

докога лице ще се опаля,

докога ще гониме Михаля?

Докога по магистралите извити,

ще сме сал едни космополити

със забравен дом и град, държава,

(щастие чужбина нима дава?)

и по скайпове в компютър, в интернети,

ще си махаме с роднини за привети?

Като мумии седим в колите,

губиме, прахосваме си дните.

Нека спрем и върнем се обратно,

да направим нещо резултатно

за България, така се посмалила,

от отсъствието наше – наскърбила,

че направо да ти се приплаче –

без деца и без бащи – сираче.

Пътища, станете на пътеки,

привлекателни и много, много преки!

Право в къщи от чужбина ни върнете

и ей туй в сърцата ни шептете:

„След завойчето градчето ще се мерне,

майчица на прага ще те срещне!”

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf