ПЪТИЩА
Пътища, обхванали земята,
нишки тъмни, черни от асфалта,
накъде ли ще ни отведете,
към пустините или към ледовете?
Луди, луди тичате нататък
и по вас човеци, без остатък,
си съдбите разни проиграват,
мира и покой не си оставят.
Докога ще мамите далече?
Крайно време, крайно време веч е
да поспра, край пътя да поседна,
гледката да гледам ненагледна,
но, ах, пак колите на рояци,
цяла ме обвиват в прахоляци.
Малко ли е, че земя неспир върти ни
във пространства междузвездни, сини,
та и ние се въртим в излети
от метал коли и самолети?!
Докога по друмища различни
ще летим, незнайни и безлични,
докога лице ще се опаля,
докога ще гониме Михаля?
Докога по магистралите извити,
ще сме сал едни космополити
със забравен дом и град, държава,
(щастие чужбина нима дава?)
и по скайпове в компютър, в интернети,
ще си махаме с роднини за привети?
Като мумии седим в колите,
губиме, прахосваме си дните.
Нека спрем и върнем се обратно,
да направим нещо резултатно
за България, така се посмалила,
от отсъствието наше – наскърбила,
че направо да ти се приплаче –
без деца и без бащи – сираче.
Пътища, станете на пътеки,
привлекателни и много, много преки!
Право в къщи от чужбина ни върнете
и ей туй в сърцата ни шептете:
„След завойчето градчето ще се мерне,
майчица на прага ще те срещне!”
гласувай за творбата |
добави в любими |
изпрати на приятел
напиши коментар |
открих грешка |
сигнализирай за нередност
свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
|