„Не е страшен ножът на палача,
страшно е да нямаш поглед скъп.”
Марко Недялков
Страшно е по гънките на здрача
да вървиш самичък в своя път
и тъга в душата ти да лепне
като черна угар подир дъжд,
Да препускат пред очите ти злонрави...
Как се укротява този свят,
който в лудостта си не пожали
ни баща, ни майка, нито брат?
Как да стъпваш в лумнали пожари,
как със гневна муза се твори?
Хей, Животе... в твоите олтари
можеш ли любов да съхраниш?
Можеш ли със ласката човечна
ледове полярни да стопиш,
та душа, пречистена и вечна
огъня от пепелта да възроди?