Завивам болката си
в бяла кърпа,
като дъхав бащин хляб.
В чуждата страна,
комата не нагарча,
но няма този сладък аромат.
Там няма въздуха на Рила,
ни песните на стария Балкан
и нощем с приказка за самодива
не ме завива кожух от астраган.
Там,
просто съм дърво без корен.
Преминал през земите им
ратай.
За работа усърден
и способен,
но равен,
чуждия не ще ме никога признай.

А ти не ме вини,Родино!
Сърцето ми остава с теб.
При теб отново ще се връщам,
дори последната ти риза
да са продали
на безценица
за лев.
С ръцете си,
омесвали на други хляба,
нова дреха за тебе ще скроя.
С шевици везани ще я накича,
в мъниста ще превърна
всяка твоя кървава сълза.