Изгрев от изток... и плаж...
и вървя привидно, завидно уж имаща всичко...
лъчите на тропика галят корали и палми, наоколо птици...екзотични цветя,
а времето спряло навява спокойствие
и шепне: "Усещай мига и вдишвай от полъха! Красота!
...Но плаче сърцето... изтръгнато...кърваво...глухо...
пищи в/ъв/ ушите, процежда мрак в мисълта,
болезнено дразни... човърка... простенва,
а после крещи: "На дванадесет часа от тук е дома!"
Дома... там някъде днес точно е зима...
в/ъв/ киша стопява се кален снега...
Студено е... вятърът брули на дърветата клоните,
природата сива е...тъжни облаци... няма даже листа.
Там няма надежда за спряло време и слънчево бъдеще,
 разядена вяра тлее уморена, препъната в безизходна съдба...
чужди хора управляват и оценят делата ни...
там таксуват и въздуха вдишван... ала там е Дома.
Тропически изгрев е с/ъс/ коралови рифове,
камъчета сгряват нозете още от сутринта...
ала тресе ме студена  носталгия
и ми се струва примамващ студа, там... на обратната страна на света.
 Отдавна научих, че няма "безплатен обяд" във Вселената,
но сърцето ми страдащо още пита каква ли цена ще да платя,
за да крача не само привидно имаща всичко, а да бъда щастлива,
там- в моята малка страна на дванадесет часа от тук - у Дома.