Към моята БЪЛГАРИЯ, разстлана

престилка чудно-пъстра под небето,

затичвам се да видя как в герана

моминското лице на мама свети.

Да чуя песента на чернозема

и боса ветровете да надбягам,

че българската древна кръв у мене

във обръчи не може да се стяга

и както младо вино, разлудяна

от глътка само – до пети опива!

Подхвана ли: ”Зажнала й дюлбер Яна”,

при кладенеца слизат самодиви -

от Добруджа и Пирин, край Марица,

магьосно биле сбрали да омаят,

мен – БЪЛГАРКАТА: песни и шевици,

с душа на внуци да предам, да знаят,

че всичко тук – във звук и шарка, в камък,

със обич сътворено – ще векува!

Щом корена си носим в ЖИВА ПАМЕТ

ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРСКО, ДОДЕТО СВЯТ

                                                  СВЕТУВА!

Из поетичната книга и авторския

спектакъл „ЖИВА ПАМЕТ”