Непрестанно душата ми

се бунтуваше, а сега боледува....

Непрестанно лицето ми

се преструваше, а сега се срамува...

Непрестанно чаках своя звезден миг...,

с търпение.

В тъмното, в самота плаках,

безмълвно, без вик..., в притеснение...

Бунтувах се,

преструвах се,

плаках и чаках,

чаках и плаках...,

с надежда...

Работих денонощно,

почти без почивка, без сън.

Подтисках негодуванието си мощно,

не виждах дори сезоните вън...

А хората покрай мен живееха...,

като в зимен сън...

Сън за тях бе и световния звън.

Дълбоко бяха заспали, ... за векове.

Будилниците им бяха спрели,

а душите им посивели от векове...  

Едва днес някои от съня се пробуждат,

други искат още да спят,

трети дори не смятат да се събуждат,

но събудените вече горят...

Трудно е с тези, които не вярват,

че сънят им е свършил,

че с работа трябва да се захванат,

че \"спокойният живот\"

не е сън и е привършил,

а за живота е нужен метален звън -

от машини, чукове, брадви...

Аз вярвам, че скоро

пролет  ще бъде навън!