На гнева ни могъщият кораб огромен
по вълните на Дунав от залеза слиза.
Тих бял Дунав на Ботев отдавна е спомен,
пада яростен здрач,
мракът дебне наблизо.

Или вече е нощ,
или късно е вече?
Гневни пушеци бълват комините в здрача.
Ядни пламъци пърлят небето далече.
По тополите стреснати гарвани грачат.

Върху кладите димни на дните ни тежки
изгоря на надеждата жалкото знаме.
И осъмваме бедни.
Изкупваме грешки.
И ни хранят с лъжи.
И ни плащат с измама.

Докога?
На гнева ни “Радецки” повторно
пори Дунав и яростни пушеци мята.
Доверчиви до болка, до болка покорни,
нека слезем.
И нека целунем земята!

Този кораб на бунта бе стар и олющен –
днес – огромен! – разсича с гърди океана.
Днес по Дунав, по Вит, по Марица се спуща
и солена и гневна е сивата пяна.

И дори да е нощ,
и дори да е късно –
нека огънят зъл на гнева ни бушува!
С риск машинното черно сърце да се пръсне,
дайте огън!

Гневът и протестът си струват!