Помня като малък - вуйчо ме заведе в една тъмна стая,
след малко ми каза да изляза, с кучето да поиграя.
Тръгваше си винаги с 2 големи черни куфара в ръце,
утре щяхме да осъмнем, но незнайно и за него къде.

И ето последвах аз неговите тежки стъпки,
стъкмих прилични дрехи от останалите кръпки.
Отдадох се изцяло на това хазартно снизхождение,
насочено към тъмни страни, заложени по рождение.

Не бях онзи прост зяпач - като сираче за комат,
вече съм главно действащо лице в един друг свят.
Изграден е той от примитивните закони сурови,
властолюбието – човешката ми същност отрови.

Душата с нов облик - в непознато диво  състояние,
страстите нахлуват директно -не приемат отрицание.
Настъпва изтощение , дори спокоен да съм привидно,
раздразнена жертва на бесът , присмиващ ми се ехидно.

На пусто място възниква най-силното й вълнение,
далеч от Бог настоящия живот - на истинско заточение.
Но дали съзнанието е готово за пришествие на антихриста,
далеч е то сега от църквата - позна лика на илюзиониста.

Властта на случайността е адско злокобно занимание,
това за мен е чисто и просто едно самонаказание.
„Порокът на организма” сега е от страстта към комара,
Бог и падналия ангел са комбина - не ги дели дувара.

В задимената стая гледам с напрегнат поглед към всеки,
няма вечно доверие - нови  „щастливци” ще заспят вовеки.
От черен корен на сърцето атмосферата е пожелана,
разчитам всяка мимика - накрая пак аз ще остана.

В реалния свят живея, в измисления - съществувам,
на поредица от алгоритми сега отново аз робувам.
Мечтата се заражда като тъмно усещане, желание,
уча се от всеобщите грешки за следващото изпитание.

Изведнъж отварям очи - пред рулетката любима,
крупието се провикна „Пантини отново всичко взима!”
За пореден път съм звездата на мацката и вечерта,
не ми стига - света в краката си просто ще  събера.

Истинския комарджия играе докато не фалира,
горят бледи влажни устни, сърцето бързо пулсира.
Следва подчертана трескава дейност на ръцете,
„Залагам всичко на 8, камарите слагам - и двете!”

В отмалялост,без почивка - зависимо опиянение,
от очите бликат сълзи, но те не са от съжаление.
Сякаш изгубих дарба, а - до успеха не достигам,
всичко бе кристално ясно - като отворена книга.

В следващия миг лежах изхвърлен на паважа,
студен - като  в онази стая, без нищичко да кажа.
Усетих свежа кръв по безпощаден Vermacht,
гласът, убил вуйчо ми каза: „Gute nacht!”