Как галещо е да съм в свян
чело намръщил замечтано.
И нежно - тръпнещо, презрян,
да щъкам - птиче неразбрано.

Как глупаво е да горя
за чужда слава недостоен.
Паднал на колене бдя,
да зърна първообраз двоен.

Как жалко е да велича
съдбата на страдалци грешни.
За съд достойна добрина
да пръскам сред безумци днешни.

Как страшно е да сътворя,
което трябва да убия.
И бездуховен да скърбя
за мисъл - вярата да крия.

Тъй подло е, когато спим,
забравили за снеговете.
Как хубаво е, че вали
и ни затрупва греховете.

Марин Лазаров