Къде сте, мои ненагледни,
бездомни, женствени души?
Коя врата изхвърли ви безследно
в утробата на мътните води.

Къде сте? Сякаш лъчезарно
ръката гали тялото без глас.
Душите ви, треперейки, повтарят
смехът промъкнал се след вас.

Дори когато трябва да въстава,
мъжът от вас почерпва мощ.
И в необятните обятия
потръпва всяка мъжка нощ.

Всяка ярост и проклятие
в очите ви намират добрина.
И нечовешко възприятие
не влиза в женската душа.

Къде сте, мои ненагледни,
бездомни, светещи души?
Ръми дъжда и наранени
отново криете сълзи.

Марин Лазаров