И мойта гордост страда всеки ден.

Навярно за това, 

че още шава, пъчи се, бълбука и прелива 

от кратера на битието.

Макар и да не смея да я назова,

докато се опитвам името й да прикривам,

докато я пречиствам върху листа –

отвътре тя ми се присмива 

и тъничко прошепва “липсвам ти”.

Да, липсваш ми –

на всеки ред, на който те зачерквам,

на всяка стъпка, кривнала встрани от мен самата.

И всеки път, когато се самоотричам

за славата на чужди гордости,

иззидали върху ми бяла черква –

без чувство за вина, че съществуват.

И мойта гордост всеки ден се скланя

на входа и на изхода на вярата.

Не сме единствените с теб.

Навярно цял народ заспива правоверно,

но не осъмва благ и православен.