След някой друг завой, в посока юг,
е родното селце на моя татко.
Разказвал ми е как е раснал тук,
какво било е детството му кратко.

Как носил е със стомните вода,
добитъкът наоколо е пасал
и как е нямал време за игра –
да тича вън, със сабята препасан.

В онези трудни, гладни времена,
притискала ги страшна немотия –
баща му бил далече – на война,
а тука вредом – кал и беднотия...

Сега е друго, селото лежи
встрани от пътя – пътят първокласен,
но глухо е, и както и преди,
животът в него сив е и неясен.

Крадци минават честичко от там
и взимат си каквото им хареса
под някой навес, дам или таван
на двама старци и на два-три песа...

А хората са в лъскавия град –
прострян наблизо. Други са далече.
Покойниците – в гробище лежат,
в което никой не отива вече,

защото сред дълбоките треви, 
превърнали се в евтина ограда,
отдавна само вятърът шуми
и няма кой за мъртвите да страда.

Фучат по пътя лъскави коли,
че всеки гони свои си задачи...
Премина ли от тука ме боли
и тихичко душата ми си плаче.

Селце отсреща – като бастион,
с палати пъстри – собствени затвори,
тук всяка стряха струва по милион,
какво ли няма в тихите им двори...

Във всеки дом – готвачи и слуги,
алеи, пейки, мраморни обори,
за приеми – повикани жени
и лукс без мярка в сините простори.

Дали пък не от хора без души
ей тоя бляскав лукс е обитаван –
грабливи птици – хищници-орли –
над кървав обед, с нищо не смущаван...

Села съседни, нашенски села –
оазиси в красивата природа –
на изгреви и залези врата,
със къщите на хора, от народа.

Ирония към нечии съдби –
загадка дива, в цялата надменност –
какво необичайно предстои
и колко са обречени на бедност?

Животът продължава, но е сляп –
жигосва той ту в нощите – ту в дните,
а аз ще го напусна този свят,
изгубя ли за залеза очите...