Празна църква. Като рана
зее виснала вратата ù.
Седем облака изпрани
и с разръфано по края
капят ситно и развиват
светлосивата си прежда.
Над комините бездимни
тишината се процежда.
А хамбарите в просъница,
дън-продънени до сламка,
догоряват като въглени
след просъскалия залез.
Село, вързано в престилка
сред копривата и лапада,
кръстено и недописано
между изтока и запада.
И щурците му пресипнали
вдигат глас като икони,
в прах потънали и писъци
сред мазилките изронени.
Тежко дишаше мегданът,
неумит да го оплачете.
И са кухи небесата му,
и звездите му – сирачета...