“Свети луната, но не е онази...”
                                        Мацуо БАШО

Обедня този свят.
Вече няма пространства далечни,
небеса от старинен лазур и планински кристал.
Тишината не е тишина, вечността не е вечност,
пада сняг, но отдавна снегът не е бял.

Обедня този свят.
Вече няма вълшебни градини,
чудесата не са чудеса, Пепеляшки не ходят на бал;
вече няма незнайни морета, берилово сини,
а човек преди края се пита дали въобще е живял.

Обедня този свят.
Ако туй е животът прехвален,
значи някъде нещо е сбъркано в този живот,
значи бистрият вчерашен ручей е мътен и кален
и горчив е на дните ни трудни червивият плод.

Обедня този свят.
И ми идва да вия сред мрака
в заснежената пустош край мен като вълк единак.
Всичко скъпо и светло е минало. Нищо не чакам –
нито глас, нито жест, нито някакъв знак.

Обедня този свят.
Обеднял съм и аз безнадеждно
и стихът ми е сух, и гласът ми не е моят глас.
Бих възпявал живота, бих шепнал горещо и нежно,
но светът не е оня, а аз...
Боже, аз не съм аз!