Не се отчайвай, друже, стискай зъби,
вдигни глава, засмей се като мен!
Светът край нас – жесток, горчив и ръбест –
не бива да те види натъжен.

Макар че той сега не ни познава,
– не помни теб, забравил е за мен –
не се отчайвай, ние да сме здрави!
Нали ще се оправим... някой ден.

Нали в Европа – към Европа крачим
и просим милостиня – срам не срам;
там хранят вкусно, друже мой, и значи
е ясно кой държи да служи там.

Повтарят ни, че влезли вече в НАТО,
ще спим като в ръката на Христос,
/макар да знаем как се спи, когато
си гладен/.
                 Но това е друг въпрос!

По-важното е да не ни нападне
незнайна паплач от не знам къде –
на босия цървула да открадне,
и там, на Запад, да го продаде.

Не се отчайвай – двама с теб сме луди,
а като нас и с нас е цял народ;
със хал такъв и Хамлет би се чудил
живот ли е или не е живот.

Едно демократично мироздание
се смее над оскъдния ни ден –
какво ми пука, че воняло в Дания,
като вони навсякъде край мен?

Ами вони!
Далече сме от кранчето,
а то тече... известно е къде.
А старшината дава ли си канчето?
Той най-обича крехко да яде!

И аз обичам.
Само че животът
отдавна ни е вдигнал на балон
и днеска сме балкански санкюлоти*
– без къс, че и без дълъг панталон.

Без ризи, без балтони, без обуща,
без вяра, без заблуди и без грим,
към старите цървули и навуща
уверено и сигурно вървим.

Саката ни са с избеляла шарка
и тесни при това, и демоде.
О, ще отслабнем, ще са ни по мярка –
за стари дрехи времето дойде.

Така ни искаха – така ни имат,
поискат ли – ще го направят пак:
отново sans culotte в тази зима –
без гащи, но със накривен калпак!

_______________

* санкюлоти – от фр. sans – без и culotte – къси панталони – хора от градската беднота по време на Великата френска революция, носещи, за разлика от благородниците, не къси, а дълги панталони.