Боже, колко ли чифта железни обуща ще скъсам?    
Ще останат ли зъби, железния хляб да изям?
Докога по зазидани порти ще блъскам в яда си –

поруганата, Малката Правда да диря – не знам!

Колко ли хиляди листи, безсънна пак ще изпиша –

с писма, предложения разни, с културни проекти

и ще търся любезна подкрепа, когато едва дишам

от бездушни чиновници – нечии марионетки?

Колко ли жадна ще ходя, когато потъват мойте гемии,

а на пищни коктейли гнусливо ще гледам как лапат        

и мъкнат „за вкъщи” в торбички найлонови , тия

дето уж „златните” ябълки вардят – за нас, от Ламята!

Колко ли пъти пак утре” ще трябва отново „да мина,”

или любезно да звънна  набързо „един телефон”,  

за да ми кажат бездушно: току-що, госпожо, замина       

до Кукуво лято, въпростият Х /хикс/ за... Цейлон!

До смърт ми дотегна, до смърт тази лудница вече!

Как да чакам и вярвам, как да давам, Боже, кураж

на децата си гладни, щом - и трите, залъгвам ги вечер

само с голи надежди за Бъдеще – шантав мираж!

Там ли е Правдата – в Бялата къща с могъщи избраници,

дето слепи и глухи за нас – простостосмъртните вън,

разпродават България – празна и кървава кланница,
и Народа – оглозган до кости, загробват без звън?
Дали страшно видение имам – Апокалипсиса?
Или циничният, сетен търг на души е това?
Разпиля се из белия свят, разпиля и разсипа се
на градината българска скъпоценното семе и цвят!
Докога, мили Боже, превърнати в блато, срама си ще носим
и ще чакаме Чудо отвън - за косите да ни измъкне?
Млъквам, Господи, с християнско смирение – млъквам!
Но прати, ако можеш тук, долу – Победоносеца!

Гневен и бесен да ни научи как Змея жесток да преборим.

Заедно - гневни и бесни в самото сърце да го прободем!

С Чест и Достойнство е писана нашата древна История!

С Българска кръв! Баста! Не щем реквием!

02.07.2011г., Ямбол

Из книгата \"Чешити\"