Аз съм българин, обичам
наште планини високи,
българин да се наричам -
срам ми е, и гняв жестоки!...
Гневен съм, когато виждам,
депутати в парламента,
как се гаврят - ненавиждам,
с все народа ни в момента!
Мамят го - и все го лъжат,
двадесет и три години,
далавери - все да вържат,
през мандатите аминни...
Вече, няма ги зелени,
нашите гори прекрасни,
не в пожари са горени,
но лумтежите - не гаснат...
Върховете в планините,
гърбовете си превиха...
Прекроиха равнините -
в джобовете си ги свиха...
И народа ни - го няма,
рипна по света, далече...
Нам, в душата, зейна рана,
милиони - вън са вече...
Срам ги е, да кажат, тамо -
българи, че се наричат!...
Там - за залъка са само,
могат ли - насам все тичат!...
\"Мила Родино!...\" - запяват,
плачат често, често кипват...
Там - децата си кръщават,
с име чуждо - после свикват...
......
Татковино!... Теб обичам!
И прахта ти под нозете!...
Татко - аз да се наричам,
срамно ми е, разберете!...
Че детето си отведох,
надалеч - край Океана!...
Месеци наред го гледах -
как през скайпа плаче с мама!...
Вън - за българки-робини,
работа и залък има,
сам останал бих с години,
ала никой - ме не взима!...
И се върнах с ясна мисъл,
че във мъртъв дом се връщам!...
Че да вярвам - няма смисъл,
някога, че ще ги видя!
Тя е млада!... Той е малък!...
Срам ме е, че съм родител!...
А съм българин - но жалък!...
Пък се мислех - за \"будител\"...
....
Аз, Родино - те обичам!
Ала майко - имай срама!...
В смърт - живота ни прилича!
Да си българин - е драма!...
Аз, Родино, те обичам -
теб, децата си, жена си...
Но синовно, тук, отсичам:
Стига, мащеха, била си!