... защото
тогава мълчахме
а радиацията проникваше в телата ни
в мислите, в чувствата,
складираше свойта отрова във зъбите,
в женските яйчници и мъжките тестиси,
защото тогава марширувахме
под оня майски дъжд и на пазара
пуснаха такива огромни марули,
учениците ходеха на бригади
да берат черешите... премного радиоактивни ...
защото и отгоре мълчаха,
отдолу никой не попита,
а всякакви новини отвън бяха пропаганда
на някаква желязна завеса...
... защото сега Сашко,
който се роди с деформации,
диша с маркуч
и дробовете му вече отказват...
а някакъв глупав чиновник
беше му пратил дори повиквателна
за донаборна комисия
преди пет-шест години...
- Спете спокойно деца!
извика майка му тогава, втрещена
от това слабоумие...
... защото тогава отгоре се снабдяваха
със специални продукти...
защото изведнъж около мен започнаха
да се раждат деца – преждевременно,
глухи,
понякога слепи,
... а аз чаках ли, чаках... петнайсет години...
И ме е страх, адски ме е страх за моето слънчице...
... защото сестричката на Сашко... после...
и тя така се роди, и тя така си отиде – седемнадесет дена агония!!!
от какво е направено сърцето на майка й!
... а глобалното село върви напред,
чалгарства, бигбрадърства и какво ли не...
ах, да, оцелява....сървайвър...
елате и вижте сървайвъра, който
като те погледне с онези кристално сини очи,
ти казва – Така ви обичам всичките
и тебе, и мама, и тази сестра,
която срязва ампулите...
... но вече ми омръзна, уморих се...
а така обичам живота...
нищо че никога не съм тичал,
нищо че не мога да произнеса дори една дума...
обичам ви всичките, и тебе,
и този мой братовчед, който се разплака първия път
когато ме видя...
... защото продължаваме да пием кафе с хиляди Е-та
и дъждът е токсичен – бялата роза се изприщва с червени точици,
пък си мислех, че е някакъв по-особен сорт...
и защото, въпреки че съм ревностна християнка,
въпреки, че венцехваля божествената частица
и въпреки Екзюпери с неговото
„Само когато духът дъхне върху глината,
може да сътвори човек”...
... въпреки Слави Трифонов, комиците,
разни там безцветни журналки
дето се правят на журналистки,
защото тези дни само стискам зъби
и бера жълт кантарион - магически бил,
всичкия го обрах, прецъфтява и магията свършва...
... затова ме сърби под езика да богохулствам
до премала, до сълзите, които отказват да тръгнат,
защото тръгнат ли, този порой, дето ни залива,
ще е нищо... а все пак обичам родината.
Но мразя държавата!