по Георги Спасов

Дано да вържем -
като вчера -
денят голям… до вечерта.
И… някак,
в нощната постеля,
да съберем,
олекнали от грижа,
потъналите в нас частици.
От времето на любовта…

А сънищата ни какво са…
изплетени за миг слова.
Или останалият пясък
в житейската ни стъкленица.
(И сънищата ли кървят?...)

2

Ще трябва мъдро
да оставим
за утре всяка нова памет.
И в скъсаните дрехи
на мечтата
да съберем небе…
След мрака.
Ще трябва… знаеш ли,
дори е нужно –
да се присмеем богохулно
над вятъра след болката,
над клеветата…
Над сенчестите ниви от смъртта…

Нали след празничната чаша
от виното на някой вярващ
свещта си ще оставим вътре.
За друга паднала душа.
-----

Дано да вържем –
като вчера…
(без да прескачаме обяда)
деня – от бялото… до черно.
Денят голям – до вечерта.