&nbsp;&nbsp; Прелита ятото, водено от инстинктите, &nbsp;&nbsp;&nbsp; жерав самотен се разбива в скалите; &nbsp;&nbsp;&nbsp; как неистински&nbsp;е светът зад сълзите, &nbsp;&nbsp;&nbsp; на неспасяеми удавници са вече очите ни. &nbsp;&nbsp;&nbsp; Колко много обичахме да излитаме &nbsp;&nbsp;&nbsp; и да потъваме в синевата,сред птиците... &nbsp;&nbsp;&nbsp; Сега праха по крилете си само забърсваме &nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;и окичваме с тях стените или лавиците. &nbsp;&nbsp;&nbsp; Похлопахме пред портата на съвестта си, &nbsp;&nbsp;&nbsp; но кога е раждясал катинарът и кой го е сложил? &nbsp;&nbsp;&nbsp; А не взривим ли с кръвта на сърцето си веригите - &nbsp;&nbsp;&nbsp; нима ще заслужим и в пръстта да ни положат!&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;&nbsp;