Прелита ятото, водено от инстинктите, жерав самотен се разбива в скалите; как неистински е светът зад сълзите, на неспасяеми удавници са вече очите ни.
Колко много обичахме да излитаме и да потъваме в синевата,сред птиците... Сега праха по крилете си само забърсваме и окичваме с тях стените или лавиците.
Похлопахме пред портата на съвестта си, но кога е раждясал катинарът и кой го е сложил? А не взривим ли с кръвта на сърцето си веригите - нима ще заслужим и в пръстта да ни положат!
