От конвулсията на писъка на раждането
до посичането на зелените издънки
към своя бряг върви човекът.
Уверено диша омърсения въздух,
здрависва вкаменени и недорасли ръце;
не забелязва, че и дърветата са с мъртви корени;
Иска себе си да опознае,
обилно се храни от своята плът
и никога не утолява жаждата си.
А накрая... пие за смъртта!