по Ивета Данаилова

Дълго след душата ни балканска
тлее щипката барут.
Нощ ли, ден ли… не угасва.
Гасне от човешки студ.

Няма време… Няма, няма…
Скъсаните ни мечти
капят в сенки на порасли
думи
за едни звезди…

А в лицата, пребрадени
с делничната суета,
бабината прежда съхне.
Търси детската ръка…
да наприда,
да подрежда,
да увие този свят.
Дълго… след душата ни балканска.
В сън.
Река.
И листопад.