Днес рядко помня сънищата си, може би са хубави.

Сънищата са бездомници в късна нощ...
Те търсят споделяне - някой да им отвори вратата, да ги изслуша. Само тогава остават релефен отпечатък в съзнанието. И само така влизат при нас - в кратък разговор, който сякаш протяга ръка и ги дръпва от отвъдното.

Сънищата са гладни мравки...
Ако спуснеш напоена със сладък сироп клечка в мравуняк - по нея ще попъплят много дребни откъси, които иначе би забравил. Само че има значение за какво мислиш, когато се събудиш.

Сънищата са прилепи...
Моите сънища висят като провесени между Реално и Фантазно, издавайки тихи звуци, които аз обикновено не чувам.

Сънищата са сапунени мехури...
С различна големина, реещи се безтегловни, отразяващи като сферични огледала множество образи наведнъж - не изцяло, а по малко от всеки.

В сънищата си обичаме...
Там можем да прегърнем всички, които поискаме. Само трябва да се затичаме и всички отварят ръце, очаквайки ни усмихнати. Разхождаме се със сок от утринна роса в ръка и говорим за бъдещето.

В сънищата си се страхуваме...
Мрачни сенки ни дебнат, притаени по ъглите. Павирани мокри улици водят към часовникови кули обвити в мъгла. Някой се приближава тихо зад нас и впива нокти в гърлото ни.

В сънищата времето спира...
После тръгва назад, а след това прави скок над настоящето, за да ни намигне закачливо от бъдещето. Тук всеки има цялото време, което пожелае. Никой не бърза, ако не иска.

Сънищата не умират...
Само заспиват :))