Баща ми пуши като стар комин,
та чак лютят зениците на Бога.
И да взривя с въздишка мрака син,
едва ли туй изобщо ще го трогне.
Той кътка с дребни семки папагал,
а нас - децата - кучета ни яли.
Сгреша ли в нещо - жив ме би одрал,
защото, казват, имал идеали.
А идеалите му са парцал
и струват точно няколко ракии.
Ще се озъби след минути цял
и пак срещу държавата ще вие.
Ще му досипя горест и печал,
щом чашата му се кандилне лека,
а той навярно би я измълчал,
додето ръбовете ù омекнат...
... и зад неоскърбените врати
на детството си не съзра пролука.
А птицата ще почне да врещи
с език набъбнал: Махай се оттука!
Но дълго, както всеки блуден син,
на жмичка със смъртта не ще играя...
Все някога забравен стар комин
ще прикади душата ми за рая...