Замлъкнах, беше от учтивост
и с думи символ на мълчание,
а дните все така са сиви,
приели пясъчните очертания,
запълвахме словесните хралупи
с грубо изненадващия крясък,
не бяхме абонирани за глупост
и крясъка  заместихме със пясък,
в ефектите на доминото разпознахме,
миражно дивата пустиня,
надежда всяка пропиляхме,
не можехме през нея да преминем,
намерихме тогава извор,
водата от дълбокото е чиста,
не смеехме и капчица да близнем,
през черни очила размисляхме,
водата не приличаше на тиня,
на мода беше слепотата,
живеем в тихата пустиня,
говорим само с глухотата,
но жадните не вярват на миражи,
не можеше водата да е тъмна,
дори последните прокажени,
окъпани с вода осъмнаха,
но беше тъмна тя през очилата,
животът не понасяще заблуди,
от извора опитахме водата,
логично, другото е лудост.