През пръстите живота преминава,
минути... часове... и после дни,
безследно се изнизва и оставя
от спомените често да горчи...
С привкус на нещо дето ти е мило
и носещо за преходност заряд,
сърцето-птиче нежно се е скрило
в гърдите ти от пагубния хлад,
Душата ти се бори с всяка капка,
от силния, нечакан, зимен дъжд
и като зайче плахо в храсталака
се пита... как си тръгна онзи мъж.
Онази нашата любов безкрайна,
онези дни... по-нежни от сатен,
магията в очите толкоз явна,
и трепетът в сърцата ни стаен.
Онези недовършените песни...
по залез слънце страстните игри,
в компанията на ангели небесни
и плачещите, кичести върби.
Се пита, но съдбата е жестока...
не казва нищо... времето краде,
захвърля те във бездната дълбока,
с красиви мисли мозъка гризе...
И ето, че дордето се опомниш,
през пръсти пак живота ти тече,
Сега живей, че после да не гониш
на рамото ти спрялото врабче!