Тази сутрин реших да се върна
към нещата, които оставих.
Към мечтите, които във тъмното
запокитих и там ги забравих.
С тих трепет открехвам вратите
на сърцето, които затворих...
Боже, всичко от прах е покрито
и не смее да ме заговори!
Там на рафта пред мене съзирам
очилата ми в розово /милите/-
колко хора през тях са преминали,
колко пъстро съм виждала в сивото!?
От страни - кротко сгушени, скромни
са крилете ми, дето ме носеха.
По перата пречупени спомних си,
че съм падала, но не съм просила.
До \"кутийките-смях\" и трапчинките
е нослето с връхче закачливо -
те напомнят за щастия минали
за приятелства - мъртви и живи.
Най-отгоре стои смелостта ми
със чертата-упорство на челото,
още дишат страстта, дързостта ми
/даже мисля по шепа да взема/.
Тъжна истина днес осъзнавам:
търся в другите - светлото, ценното,
а вълшебствата в мен съм забравила
да ме чакат безумно във времето!