Изучавах уроците от чина на живота.

Вместо с отличен ме оценяваха с бръчки

и мъдрост по малко, направо от извора

и прибирах ги под юргана в бележника всичките.

Изгребах с ръцете си калта от черупката

за да изсъхне и стане на прах

и когато вятъра се довее до входа на дупката

да разпръсне частици по широкия свят.

Усетих гъдела по босите крака в тревата

и отказах да обуя старите обувки

както завърналият се под родната си стряха

забравя в миг на чуждите легла милувките.

Изпих чашата със сладка отрова

за да обеля леда от моята душа и сърце,

а там посадих дърво със зелена корона

и изви се нагоре то и не спря да расте.

Пусна корени живи и силни,а душата чрез тях

и листата… вдишаше от небето навън

и хоризонти безкрайни, морета видях

да се вливат в мен като в следобеден сън.

И изхвърлих дълбоките си рани

в стиховете- в моето тайно кошче,

а в дните дъждовни отварям капака,

седя замислен и сам си задавам въпроси.

Използвах всяка частица от моето тяло

и нищо здраво в него не е останало- само суша

и стяга ми вече… от годините май ми е омаляло

като абитуриентски костюм захвърлен във улица глуха.