Аз пих вода от Мисисипи,
за повече не бих мечтал,
по пътя с рози необсипан
светът показа ми се бял,
но аз от нищо необсебен
се взирах в калните води,
пристъпвайки като по гребен,
потъващ в калните следи.
Далечни улици ме разпознават,
от хората съм винаги странял,
не ги виня, че те забравят,
когато нещо съм им дал,
но нищо друго не поискал,
аз помня онзи тежък блус,
разтърсващ с непонятен писък
руините след всеки трус.
Сега е тихо, бяла утрин,
блестят и калните води,
объркан, повече се лутам,
макар че стъпвам по следи,
защото стъпки свои не оставям,
вървя по мокрия паваж,
внезапно винаги се появявам,
а Мисисипи е мираж...