Денят се шмугна като плъх,
зад ъгъла завърна слисан,
нахапа залеза  до кръв,
превърна болката му в писък.
Като мишена с бодната стрела
отсеченият клон се белна.
Търкулиха се капчици смола.
и с жива жар окади го небето.
А мракът с бинт от кадифе
превърза раната небрежно.
И рукна дъжд, един врабец
настръхнало подреждаше
тресчици, клечките, листата...
Дома му някой бе откраднал.
Озъбен като хищник вятър
фуча сърдит и безпощаден.
На заранта притихна изтощен,
изпра просторът калната си риза.
И го видях, избягало след  плен,
слънцето над покривите слизаше.
И стече се в прашинка светлина
подобно златна пъпка на карфица,
и блясъче след блясък разпиля
в безред разпуснатите си къдрици.
То в шепите си стискаше без звук
едничко кехлибарено петаче
което с болка, свита до юмрук,
успя дървото само да изплаче!