На хълма облак. Спира се. Мълчи.
Дали си струва да го тресне
селцето стихнало – две-три врати
с плевни в паяжини и във плесен?

И вълк на хълма. През едно око
гладно преценява тишината.
Ни звук, ни птица, нито пък седло
зимата да може да го яхне.

Комин ли пуши? Може би това
видение е знак за смисъла.
Луната висне като обица.
Зад тополата плешива висне.

Не вижда звярът в облачни недра –
студът прикотка го, успива –
как Господ Бог през тази нощ прибра
последната душа на самодива.