Ръкавите на бяла риза

навила в лудия си бяг

вълната благовито близва

смълчания застинал бряг.

 

А той от допира омеква.

Как иска да я задържи!

Водата се отдръпва леко.

Брегът  остава да тъжи.

 

Кога ще дойде пак? - се пита,

привикнал просто да лежи.-

Вълната  е немирна скитница

и тип по-трепетен, и жив...

 

Преуморен от стъпки много

той чака да се върне с дар. -

Да го пречисти от тегоби,

да го предпази от пожар.

 

И тя приижда по-голяма,

и по-прекрасна от преди.

Захапва временната рамка,

която всъщност му вреди.

 

Въздъхва – явно облекчена,

щом мисията си изпълни. -

Тя помни, че е сътворена

 да напои полезни кълнове.

 

Понесла в шепите си миди,

редящи стихове във ритъм,

дори не споря с очевидното...

И  пак като вълна се скитам.

 

Радостина Драгоева

11.07.2012 г.