Горчилка гъделичкаше небцето ми,

докато утрото ми беше още сънено.

Мечтите ми, на кюнеца обесени,

бунтуваха се. Липсваше им слънцето.

Чаршафите ми, целите омачкани,

миришеха на шум и пеперуди,

прегръщаха ме с пръстите си ласкави,

галеха косите ми със зъби.

Усмивката, на пода жалко просната,

отваряше по мъничко очите си,

прозяваше се... тя не умее още

сляпо да огрява със лъчите си.

Огладих ловко бръчките в челото си,

закърпих дупката, онази в ляво,

сетне скочих през прозореца...

и утрото ми беше отлетяло.