Тежи небе над мъртвите села.
Прибран е жертвеният сенокос.
Дъждовни станове тъкат платна
кенарени за неочакван гост.

Тъй рано тази вечер притъмня,
а мракът, куцайки във дрипа синя,
разтърси кръчмицата, с дрезгав глас
запял над чашата си с вино.

Снишиха се подгизнали стрехи
и къщите – аха, да рухнат,
изригнаха прозорци и врати
и сенките им извехтели хукнаха

по стъпките ни към бетонения град
да се промъкнат в мислите ни каменни
и сепна ни тревожният набат
в плача на старата камбана.

На късна есен задъхтя нощта
преметна сетне почернели менци
И дълго, дълго никой не заспа
огрян от свещи хризантемени.

Цигулки крехки с нежни силуети,
с вдървени пръсти тишината ронеха…
… а пуканките на забравата горещи
сред божите сълзи се гонеха!