Няма горест, тъгата печално угасва у тебе,
не поглъщаш по вятъра всяка нелепа мъгла,
да се чувстваш избран, пожелан и потребен,
да изкачваш не всяка избрана скала,
за затваряш в картечни гнезда амбразури,
да не стреляш във всеки ленив диалог,
да гориш не в устата дебелата пура,
да отпиваш на глътки живителен сок,
да прескачаш грижливо маскирани ями,
да презираш прикрито ехидния смях,
да изтупаш от прах неразвятото знаме,
да изкупиш пределно раздутия грях,
да се радваш, когато насън си спокоен,
да споделяш по нещо от всеки кошмар
и когато денят ти е в повече зноен,
да подложиш живота на съд и кантар,
да поемаш сълзи от очите на глътки,
да редуваш пространствата с нощи и дни,
да не губиш посоки, да минеш по пътя,
да оглеждаш нещата от всички страни,
да говориш не много, без показни думи,
да усетиш дъха на камбанния звън,
да пристъпваш вратите с походка на пума,
да погалиш с ръка обгорелия пън,
да не мислиш, когато за теб е покоят,
да не гледаш различното с други очи,
да отхвърляш реда, правила, те не са твои,
да отглеждаш цвета не на всички лъчи,
да посрещаш зората и утрото с песен,
да изпратиш по залеза своя молебен за сън,
да не търсиш пътеки утъпкани, лесни,
да прогониш тъгата зад порти навън,
да почувстваш мощта на вълната, прибоя,
да запушиш пробойни у нечии души,
да усетиш наслада в мига на покоя,
да изграждаш, когато съдбата руши,
значи твоята кръв, че от извора блика,
този извор отдавна намерил си сам,
че живееш, ще можеш сега да извикаш
не в руините мрачни нанякъде там...