В далечните безкрайности гъсти,
душата ми тайно за светлина се взира,
всеки шум ме стряска и държи на пръсти,
като напомня за минало и скорост набира.
И когато замлъкнат всички неразгадани звуци
и погледът ми започне да се унася и заспива,
усещам в сърцето си онези странни иглички,
които подсещат, че нещо започва да извира.
А на небето всяка нощ си пулсират звезди,
сблъскали се и избързали пак с хода на безспира,
изначално възвръщат се после със сълзи,
за да избухнат наново, а небето се гравира.
И стоя си аз в тези горещи води
и знам, че е доста опасно в мрака,
искам да усетя всички непозволени мечти
и с една от тях да опитам да изплача.
Дали ще докосна онези невидими линии,
вълнуват ме въпросите на Съдбата
и отказвам да продължа по техните следи,
защото светлината се пробуди в Мрака.