Помолих Дявола за помощ,
а той ми се изсмя жестоко:
\"Чак сега при мене идваш!
Затънала си толкова дълбоко\"

Вярно! Бях опитала
от всичко друго.
Бях се скитала,
бях се молила за чудо.

И пред него изморена
от пътя, който извървях,
с преклонена глава, смирена
аз да заплача не посмях.

Погледна ме той с очите си злобни,
погледнах го и аз и в тях
открих черти подобни...
Причината за моя грях.

Аз казах:
\"Кажи ми, демон ли съм аз !
За мойта участ има ли причина?
Че нямам мира нито час,
че все се моля да загина...

Ти можеш ли да ме спасиш?
Не можеш ли да ме убиеш?
Кажи! Кажи! Защо мълчиш?
Защо очите си тъй криеш?\"

Той бе се извърнал,
с замъглени от болка очи.
Злобата в тях бе превърнал
в жалостни, чисти сълзи.

Той каза:
\"За тебе прошка няма.
За тебе няма пощада.
Ти си родена да страдаш.
Това е твойта награда.

Подслон не мога да ти дам.
Търси си другаде сполука
Не може в Ада ти да бъдеш,
за тебе няма място тука.\"

Аз рухнах.
Подпря ме той на свойто рамо.
Изпрати ме от тъмната си бездна.
И ме остави да се лутам
сама, безпътна, безнадеждна.

Пред него малко бях говорила,
но мойта мъка успя да го трогне.
Какво толкова бях сторила,
че дажe Дяволът не можеше да ми помогне?!