Небето с шалче от коприна
крайпътното дърво зави,
да го потопли. Иде зима
отвъд смълчаните гори.

Мъглите в дрипи от кълчища
висят и бързо се снишават.
Разбридат думи, троскот нищят
като старици пред жарава,

с елеци и калеври шити
на едър бод – канап и шило.
Под хурките им, тънко вити,
вретено с острото бръмчило

подскача еднокрако – пумпал,
навърта нишка с топъл дъх. 
И огънят разпален лумва
сред борина суха, ланшен мъх.

В такава вечер да си сянка,
щурец – зимуващ под миндера.
Да се примолим на луната
в кълбото прежда да намери

възел, който да подскаже на
вселенската поема прочит –
седем строфи за една жена
край скупчените звездни ноти.