Следобедът в леген железен,
започна да пере небето.
Една дъга опита се да влезе
направо през пердето.
- Пусни ме – каза – вън е мокро
обувките ми се размиха
от тези вечни кални локви,
топло е при теб и тихо.
Побързай, че мъглата хищно
ще ме захапе за петата.
Повдигна фустите си пищни
преля направо през стъклата.
- Ти носиш слънцето на рамо,
в душата ти е вечна пролет.
Пък аз си рекох – Май ми няма
нищо, че с дъга говоря.
Побъбрихме, обсъдихме живота,
и пихме чай от мащерка и мента.
И тя си тръгна, с неохота,
но ми остави шапката си летна.
Сега когато нещо ми се скриви
или денят ми някак се нацупи,
нахлупвам шапката й жива,
преливам в сивите олуци,
подскачам в локвите и плаша
жабчето, облещено насреща.
И тайничко си размечтавам
дъгата моя пак да срещна.