Той изпи и последната си чаша вино и потъна в мислите си за живота - мисли,толкова налудничаво странни,но и същевременно красиви по свой начин. Всичко изглеждаше различно през неговите очи- светът ту се усмихваше, ту плачеше,а хората бяха просто допълнение към тази феерия от променящи се ситуации.Смесваха се съдби,мечти,желания,стремежи,придобили смисъл в туптящото сърце на обикновения човек, който не искаше много - искаше да даде достатъчно на някой, който прави и невъзможното за да оцелее в непрестанната монотонна атмосфера около нас.Този човек разбираше и насладите,и страстите,и отделяше дори кратките мигове, за да ги изпита отново и отново...Постепенно изчезваха мъките и страданията, на тяхно място идваха красивите мечти за по-добро бъдеще-толкова светли и необятни,като просторните,осветени от слънчевите лъчи поля при изгрев слънце.Този момент се запечатваше ясно в съзнанието на всеки,докоснал се до такава копринено-нежна наслада и оставаше там за цял живот...Истината е,че точно тогава обикновения човек разбираше смисъла на живота, опитваше се да начертае съдбата си като с линия, но нещо му пречеше...Може би разумът му се обаждаше от кутията със старите,болезнени спомени и случки, които бе претърпял поради временната загуба на една много важна част от тялото си - вечно туптящото влюбено сърце.То погубваше с магнетичната си сила,караше човека да лети на крилете на щастието и после го поваляше на земята както хищник поваля жертвата си...Изглеждаше невъзможно някой да надживее такава голяма трагедия,но нещо светло и красиво се появи на хоризонта точно в този неочаквано бленуван момент - най-съвършено изваяната усмивка на света.Сякаш в нея бяха съсредоточени всички хубави емоции.Тя едновременно даваше сила и предизвикваше слабост...Слабост,породена от тръпката,която изпитваш като я видиш...Слабост ,която е сила и за най-слабия в даден момент...Слабост,от която се нуждаят много...Слабост,без която всеки ще се превърне в скучна украса на една претъпкана витрина...Слабост,която само за миг може да поправи разбито на хиляди парченца сърце...Слабост, в която намирам смисъл и поставям целия си живот в центъра й...Слабост,която ме издига нагоре в необятното синьо небе и ме кара да вярвам че всяка усмивка,която дарявам достига до същността на човешката душа и я окрилява с белия воал на щастието.