Път. След него кръстопът.
После в погледа ми – мерник,
впит любовно в жива плът.
И във мислите неверни.
Вековечна суета.
Мисля си, че съм значима.
Имам само самота
и безпътица незрима.
Километри редове.
Неизречени стенания.
Колко даде? Колко взе?
И изпадна в безсъзнание.
Път ли? Няма го. Нали?!
Само грешната посока.
От безпътица боли.
И от самота дълбока.
