...значи залезът съм аз...
Камелия Кондова
Щом моят ден на клонка се обеси,
пристъпвам в детството като във храм,
където брат ми, тъжен или весел,
е Бог за мама - други аз не знам.
Той и да хърка - тя ще го погали,
аз и да пея - грак е - как посмях.
Той все е изгрев, аз - помръкващ залез,
събрал във стомна тъжния ù смях.
Ала на празник него люшва в скути,
а аз треперя, зван и непозван.
Ще види в мен светът, ако се срути,
не предан син, а черен гологан.
А гологанът лесно се не губи,
макар и вън до край да се стъмни.
Дори ръце да вдигне мама груби,
за ласка пламват моите страни.
Но все под чужди небеса се помня
и тъй страхът среднощ току расте:
насън как чупя мамината стомна
и Бог проплаква в мен като дете.