Страхът, посърнал, мудно се застяга
завинаги да се сбогува с мен.
Чумери вежди, ала що да стори:
не се живее с воин на Ригден.
Оставих му броено време само:
е, нека сдипли дрешчица, чорап
и маските, терзали ме години,
и гримовете в оня там долап.
Не исках да съм твърде неучтива,
макар че го презирах от сърце,
затуй му подарих огромен куфар -
там всички вехтории да сбере.
И още отсега в усмивка грея:
разчиства се красивият ми храм.
Аз никога не ще допусна вече
страхът крака си да подпъхне там.
На неговото място незабавно
ще засадя ухаещи цветя,
насред които с обич ще поставя
Лика на моя Господ и Баща.
4.ХІІ.2000 год.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me