В тази гола стая няма нищо –
четири безумно слепи зида,
тишина, която ме разнищва,
мрак, зад който няма как да видя;
хладна суха пръст под стъпалата,
някъде над мене – свод от камък,
без прозорец, без врата... Вратата
някой е зазидал зад гърба ми.

Само аз съм там! Но сляп до болка,
ням – до ужас, глух – до звън в ушите.
От кога съм тука? И за колко?
От къде дойдох? Кого да питам?

Даже старата душа е няма...
А къде са другите? Не зная!
Може би и мен сега ме няма,
може би сънувам тази стая...

Или може би неизлечимо
полудява този свят край мене
и за да съм жив, за да ме има,
съм потърсил в своя мрак спасение?

Но без тази лудост аз какво съм? –
аз съм част от тази лудост висша;
аз съм отговора на въпроса,
аз съм този свят – той в мене диша;
аз съм и началото, и краят,
аз съм същността му многолика...

И ако съм сам сред тази стая,
значи в тази стая няма никой!