( на TearOfTheDragon )

Сълзата на дракона пак заблестя,
сълзата на дракона беше сама,
по-самичка от него дори.
Зелена се стече по люспи зелени,
и болка притвори крилете ранени,
но нямаше място за други сълзи...

...И така от суетата на объркано вълшебство
се яви ужасен образ на прекрасни великани,
имаха криле, но нямаха те длани,
имаха те мъдрост, но не знаеха за нежност.

Само огън в тях - избухваха вулкани,
вените изпълваха се с дим и адски прах
и дали сами към черният си крах
тръгнаха със гняв, обсипвайки се с рани?!?...

Той е последен!!! -
Последният дракон лети,
летеше,
но вече лежи
оплетен
от справедливост забравена
прашна и страшна
от своята сила оставена
там
и немилост сегашна
лукавост...

летеше,
но вече лежи
затрупан от злато,
от съкровища бляскави
алчно събирани,
стряскащи,
мачкащи...

летеше,
но вече лежи
във локви от лава,
от кръв
и от грях,
от преминала слава,
безславно загиващ
в агония черна
се гърчещ,
притихващ,
истиващ,
изкупващ,
невиждащ,
че в тъмното
по-страшни от него
сенки се стелят
подплашени,
мамещи,
чакащи
сълзи...

Сълзата на дракона -
и тя е последна,
единствена,
вечна -
блестеше по гърдите и огнените люспи
и тръпката от тази гледка
изпълваше мечтателя,
изпълваше писателя,
авантюриста и художника,
всички изкуства бяха покорени,
преклонени
от тази картина
от живот и магия
от тази стихия
от сън...

И всеки посягаше към гърдите на дракона,
към тази огърлица
от едничкият бисер,
сапфир,
диамант -
към тази сълза!
А тя се менеше,
събираше всичко във себе си -

Беше единствена! -
Цялата мъка,
цялата мъдрост на всички дракони -
цялата нежност прикрита от люспи -
от пустините огнени,
от пустините пусти.

Беше единствена! –
чакаща,
бляскаща,
даваща,
раждаща...

...новото начало,
новият живот,
новата магия,
нежността не доизпитана от тези великани,
защото...

имаха криле, ала не и нежни длани!