Спаси ме,

в плен на болката бездънна,

от сълзите очите избави.

От тиха скръб, подобно тежка рана,

от хорска глъч и счупени мечти.

От порив луд, изтръгнал и небето

на сънищата в моето огнище.

С гръм от буря, сълзи на лицето,

превърнал същността ми в пепелища.

Сама по пътя – път на тъмнина

сред погледи мъчително сурови.

Задавена от хорската вина,

която искат в мене да положат.

А може би на кръст да ме разпънат,

с приятелска усмивка на лице.

За миг света на утрото да сринат

с дума – острие, без жал в сърце.

Дъжд разми чертите на света ми

обгърна го в отломки и мъгла.

Отчаян стон потисна и дъха ми

от спомена за мрачна клевета!