А как тежи ми сутрешния мрак
облегнал гръб на моите гърди,
кръстосал крак връз крак
го нося във утробата си-свят.
А колко пъти виках във мъглата жадна
поглъщаща живота и смъртта
-напразно...

А как опитваше като престъпник
да ме хванеш,
да ме направиш роб на твоите "чудеса"
...и да ме смажеш.
И клоните на есенни дървета
разперваха пред мен гигантски длани
обеднели,голите просеха за малко светлина
-напразно...

Не чувах крясъците им
вървях- по-тежка от Земята
Не чувах грохота под ходилата си.
Света - бях аз,
а в него-мрака.
Опиянена от проклятието
в кръг се завъртях
или вселената около мен
се виеше като спирала,
а аз във центъра летях
и гравитацията беше отлетяла..
Така във нищото останах
висях...
или летях-не зная.



А днес отново изкачвам стъпалата
към моята планета
и търся и по Въздуха и по Земята
моите деца и братя,
загубени във мрака
да спася.