Селце планинско ми помаха
с ръкав от стара антерия
на показ като на сергия –
встрани от пътя, до трънака.

И куче с морда на чиновник
си бе намерило кучило –
озъбено ръмжеше мило –
виновно или невиновно.

На хълм ръждясало пукало
със звездни пуканки засипа
козаря сипаничав, дрипав,
завит с протрито одеяло.

И той се ококори сънен,
огледа се, готов да брани
коричка хляб от гладни врани,
ала изтупа само тръни.

Душата българска какво е –
изплакано небето в локва,
в която скоква и не скоква
сиротно тъмното усое.